Постинг
13.12.2010 05:14 -
Среднощни размисли: Увод за уволненията и мислите за самоубийства
Автор: midnightreflections
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1340 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 13.12.2010 05:28
Прочетен: 1340 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 13.12.2010 05:28
Винаги съм имал проблеми със съня си. В основното училище бях от малкото закъсняващи и въпреки това добри ученици - просто ставах трудно. В последствие проблемите се развиха и в гимназията много често просто не отивах на училище, тъй като предния ден бях стоял до късно онлайн. Доскоро този проблем не ми правеше чак такова впечатление, тъй като имах постоянна сериозна "8-17" работа, която просто изискваше през нощта да спя, а през деня да бъда буден. Причината отново да се върна на релсите "Буден в 4:24 през нощта" беше, че след като 3 години карах на този принцип, наскоро ми омръзна и напуснах. Или ме уволниха.
Въпреки крехката ми възраст съм работил(или по-скоро "получавал възнаграждение за") десетки неща - от футболен съдия до общ работник на строителни обекти. Работата, която наскоро напуснах обаче първата истинска сериозна, на която се задържах повече от 3-4 месеца. За това и напускането ми бе по-специално - не защото в рамките на 2 минути просто си събрах нещата, оставих си служебния(и в същото време единствен) телефон и си тръгнах, без да информирам никого от отговорните органи. По-специално бе, защото наистина ми промени живота по някакъв начин. За това и исках да разкажа на всички.
Когато се срещаш с много хора имаш възможност да правиш проучвания - особено когато им предоставяш идентична информация. Така, а и с доста собствени разсъждения, разбрах разликата между това да те уволнят и да напуснеш. Или по-скоро какво ще кажеш на хората. Когато напускаш ти си победителя в работните взаимоотношения с шефа си. Недооценен си, не ти харесват условията, които ти предоставят или заплатата, която получаваш за своите умения и полаган труд. За това, без страх, напускаш сигурните пари и оставаш сам на трудовия пазар. Чувстваш се по-добре, самочувствието ти се вдига. Проблемът е обаче как го възприемат хората.
Колкото и странно да звучи, повечето хора не обичат твърде самоуверените. Едно време това беше страхотното качество, с което можеш да свалиш всяко момиче, да спечелиш всяка работа, да измамиш някой на пазара. Сега, ако си самоуверен ставаш натегача-играч, самохвалкото в офиса, тариката в магазина. Имитаторът на Барни Стинсън или подобните "харесва ни само по телевизията" персонажи.
Другата страна на медала е уволнението. След като емпирично установих, че хората не харесват доволната усмивка ухо-до-ухо "Напуснах, чувствам се свободен, аз съм Царя на Света", реших да пробвам другата тактика. Когато си уволнен си жертва. Жертва на системата, на злия работодател, на кризата или на някакво друго клише, на което хората вярват. Тогава вече ако покажеш самоувереност, ответната реакция е съвсем друга. Околните се опитват да покажат съчувствие, да ти помогнат, да те черпят едно питие защото "Кой знае кога пак ще имаш сигурен приход". Просто хората са пълни с огромни количества лицемерна любов, която искат да раздават наляво и надясно, за да изглеждат мили и добри и това да им купи място в моралния рай. Един вид, ако те бъдат добри, поне външно, то и Светът ще бъде добър после към тях. Религиозни атеисти.
Странно е как едновременно съм изключително заинтересован от хората и в същото време съм мизантроп до дъното на душата си. Отделям изключително много време да изучавам и да се опитвам да разбера околните, а в същото време почти всеки досег с ежедневието на средностатистическия човек ме отвращава. Може би този парадокс е една от причините за единствената тема, която ме занимава повече от изучаването на поведението на хората - мислите за самоубийство.
Тук обаче се връщаме на парадокса. Никога не съм направил нищо по въпроса(освен ежедневни самоиронични шегички, свързани с няколко белега по китките), като единствената причина е, че ще бъде безсмислено. Освен ако не се превърна в дух, който може да види реакциите на приятелите и познатите ми. Всъщност една от основните причини да смятам, че ще е забавно да го направя е точно, за да провокирам реакции у хората... всъщност това е причината за почти всяко едно самоубийство в световната история. Но на мен ми се струва изключително тъпо да провокирам реакция у някого и да не видя каква е тя.
Въпреки това много често стоя и размишлявам за това как бих го направил, какво би се случило, как това би афектирало например върху пряко засегнатите, които не ме познават - примерно камериерката, която ме намери в локва кръв в хотелската вана - ще се заинтересува ли кой съм, защо съм го направил... Така прекарвам огромна част от свободното си време. Сигурно съм прекарал повече време в размисли за самоубийство от Кърт Кобейн, Роберт Енке и вокала на INXS, чието име все забравям общо.
За щастие(или не, не знам), както споменах по-горе, не съм направил нищо по въпроса. Шофирам доста опасно, карам колело доста опасно, практикувал съм разни екстремни спортове, а според учителката ми по плуване самото ми влизане в басейна си е опит за самоубийство. В графата обаче може би влизат само няколкото недостатъчно дълбоки прорезни рани по китките, както и доста надвишената доза хапчета за сън, които си взех при единственото отиване на доктор, за да разбера защо съм буден, когато всички спят и vice versa. Всъщност отидох с ясната представа, че ще ми предпише хапчета, които по-късно ще предозирам. Не очаквах обаче ефектът да бъде нулев, въпреки сериозното количество алкохол с които ги поех.
Предполагам 9 от 10 психиатри биха ме вкарали в клиника след всички тези абзаци, така че по-добре да спра. Ще оставя интересните истории за секс, алкохол, (четири) жени, мъже, любов, хомосексуализъм, моята психическа нестабилност и други за по-нататък. Все пак утре през нощта пак ще будувам и трябва да имам друго занимание от гледане на филми и чатене с напълно непознати от друг часови пояс.
Въпреки крехката ми възраст съм работил(или по-скоро "получавал възнаграждение за") десетки неща - от футболен съдия до общ работник на строителни обекти. Работата, която наскоро напуснах обаче първата истинска сериозна, на която се задържах повече от 3-4 месеца. За това и напускането ми бе по-специално - не защото в рамките на 2 минути просто си събрах нещата, оставих си служебния(и в същото време единствен) телефон и си тръгнах, без да информирам никого от отговорните органи. По-специално бе, защото наистина ми промени живота по някакъв начин. За това и исках да разкажа на всички.
Когато се срещаш с много хора имаш възможност да правиш проучвания - особено когато им предоставяш идентична информация. Така, а и с доста собствени разсъждения, разбрах разликата между това да те уволнят и да напуснеш. Или по-скоро какво ще кажеш на хората. Когато напускаш ти си победителя в работните взаимоотношения с шефа си. Недооценен си, не ти харесват условията, които ти предоставят или заплатата, която получаваш за своите умения и полаган труд. За това, без страх, напускаш сигурните пари и оставаш сам на трудовия пазар. Чувстваш се по-добре, самочувствието ти се вдига. Проблемът е обаче как го възприемат хората.
Колкото и странно да звучи, повечето хора не обичат твърде самоуверените. Едно време това беше страхотното качество, с което можеш да свалиш всяко момиче, да спечелиш всяка работа, да измамиш някой на пазара. Сега, ако си самоуверен ставаш натегача-играч, самохвалкото в офиса, тариката в магазина. Имитаторът на Барни Стинсън или подобните "харесва ни само по телевизията" персонажи.
Другата страна на медала е уволнението. След като емпирично установих, че хората не харесват доволната усмивка ухо-до-ухо "Напуснах, чувствам се свободен, аз съм Царя на Света", реших да пробвам другата тактика. Когато си уволнен си жертва. Жертва на системата, на злия работодател, на кризата или на някакво друго клише, на което хората вярват. Тогава вече ако покажеш самоувереност, ответната реакция е съвсем друга. Околните се опитват да покажат съчувствие, да ти помогнат, да те черпят едно питие защото "Кой знае кога пак ще имаш сигурен приход". Просто хората са пълни с огромни количества лицемерна любов, която искат да раздават наляво и надясно, за да изглеждат мили и добри и това да им купи място в моралния рай. Един вид, ако те бъдат добри, поне външно, то и Светът ще бъде добър после към тях. Религиозни атеисти.
Странно е как едновременно съм изключително заинтересован от хората и в същото време съм мизантроп до дъното на душата си. Отделям изключително много време да изучавам и да се опитвам да разбера околните, а в същото време почти всеки досег с ежедневието на средностатистическия човек ме отвращава. Може би този парадокс е една от причините за единствената тема, която ме занимава повече от изучаването на поведението на хората - мислите за самоубийство.
Тук обаче се връщаме на парадокса. Никога не съм направил нищо по въпроса(освен ежедневни самоиронични шегички, свързани с няколко белега по китките), като единствената причина е, че ще бъде безсмислено. Освен ако не се превърна в дух, който може да види реакциите на приятелите и познатите ми. Всъщност една от основните причини да смятам, че ще е забавно да го направя е точно, за да провокирам реакции у хората... всъщност това е причината за почти всяко едно самоубийство в световната история. Но на мен ми се струва изключително тъпо да провокирам реакция у някого и да не видя каква е тя.
Въпреки това много често стоя и размишлявам за това как бих го направил, какво би се случило, как това би афектирало например върху пряко засегнатите, които не ме познават - примерно камериерката, която ме намери в локва кръв в хотелската вана - ще се заинтересува ли кой съм, защо съм го направил... Така прекарвам огромна част от свободното си време. Сигурно съм прекарал повече време в размисли за самоубийство от Кърт Кобейн, Роберт Енке и вокала на INXS, чието име все забравям общо.
За щастие(или не, не знам), както споменах по-горе, не съм направил нищо по въпроса. Шофирам доста опасно, карам колело доста опасно, практикувал съм разни екстремни спортове, а според учителката ми по плуване самото ми влизане в басейна си е опит за самоубийство. В графата обаче може би влизат само няколкото недостатъчно дълбоки прорезни рани по китките, както и доста надвишената доза хапчета за сън, които си взех при единственото отиване на доктор, за да разбера защо съм буден, когато всички спят и vice versa. Всъщност отидох с ясната представа, че ще ми предпише хапчета, които по-късно ще предозирам. Не очаквах обаче ефектът да бъде нулев, въпреки сериозното количество алкохол с които ги поех.
Предполагам 9 от 10 психиатри биха ме вкарали в клиника след всички тези абзаци, така че по-добре да спра. Ще оставя интересните истории за секс, алкохол, (четири) жени, мъже, любов, хомосексуализъм, моята психическа нестабилност и други за по-нататък. Все пак утре през нощта пак ще будувам и трябва да имам друго занимание от гледане на филми и чатене с напълно непознати от друг часови пояс.
Експеримент на Лангер и Роден с възрастн...
Формулата на Жак Лакан за нагона (Серджи...
Хиперактивното дете и училищните труднос...
Формулата на Жак Лакан за нагона (Серджи...
Хиперактивното дете и училищните труднос...
Търсене
За този блог
Гласове: 7
Архив
